сряда, 12 ноември 2014 г.

За емиграцията


В последно време много хора напускат България. За 25 години населението на страната намалява с около 1.5 милиона души. Това се дължи, освен на емиграцията, на увеличаващата се смъртност и ниската раждаемост. Отменянето на безплатното здравеопазване обрича на смърт бедните слоеве от населението. А отглеждането на много деца е трудно преди всичко от финансова гледна точка.
Що се отнася до усилената емиграция, за нея има няколко основни причини. Първата, разбира се, е икономическа. След реставрацията на капитализма през 1989 г. огромната част от българските предприятия са приватизирани на безценица, а други просто фалират. Това води до масова безработица и широка бедност. Жизненото равнище на населението рязко пада. Малцинството от най-приспособими към новите условия забогатява на гърба на мнозинството от трудещи се. Отменят се безплатното образование и безплатното здравеопазване. Пенсиите и социалните помощи са недостатъчни за нормален живот. Всички тези неща карат хората да търсят препитание в други държави.
Наред с икономическите фактори, не по-малка роля играят идеологическите. Насажда се убеждението, че в България всичко е много зле, но там, някъде на Запад, цари рай и просперитет. И това се говори по всички телевизии, дори по националната. По-голямата част от големите медии са собственост на чужденци. От екрана ни се обяснява, че ние сме изостанали и трябва да чакаме да се „оправим“. А може даже да дойде някой от чужбина да ни „оправи“. Появяват се дори костюмирани анализатори, които ни разясняват как българите са едва ли не „некачествени“ хора, „генетично увредени“ и „мързеливи“. Като доказателство за това се посочват аргументи като псувни и паркиране върху тротоар. Неправилно и тенденциозно се цитират произведения от периода на Възраждането, в които думата народ се изписва с четири въпросителни знака или пък той се определя като „мърша“ или „глупци неразбрани“. Те са били написани в контекста на борба за национално освобождение и са имали за цел да мотивират хората да докажат обратното. Сега вулгаризираното цитиране на тези произведения представлява безполезно мрънкане. Освен това се измисля цивилизационно противоречие между България и Западните държави. Според тази пропаганда България е „нецивилизована“, а Западът трябва да ѝ помогне да се „цивилизова“, понеже той е по-напред в еволюцията на „цивилизоване“.
Най-жестога е може би агитацията срещу българската държава. Още от 80-те години започва да се налага убеждението, че държавата е „лош стопанин“, че тя трябва да бъде разпродадена и разпределена. Тази пропаганда се поддържа от хищническите чуждестранни компании, които точат лиги за заграбване на българското обществено имущество. Подрива се авторитета на институциите въобще, за да може страната да бъде управлявана от транснационални корпорации. Българската армия, която би трябвало да бъде гарант за суверенитета, е станала за посмешище. Функционират всевъзможни НПО-та, кой знае с какво чуждестранно финансиране, които правят статистики и лансират „експерти“, които ни показват какъв „ад“ е България в сравнение с другите държави. На фона на това се рисува красива картина за „благоденствието“ в Западния свят.
В тази обстановка се създават предпоставки за създаване на национал-нихилистична атмосфера. Лошото икономическо положение в страната се използва от чуждопоклнническите идеолози за насаждане на антинационални настроения. На този фон се появяват псевдолеви анархистични групи, неправилно разбиращи идеите на интернационализма. Те го прилагат като либерален мултикултурализъм. Това създава и настроения и в другата крайност. Създава се почва за крайноденсни национал-шовинистични течения, като контра на насажданата неолиберална култура.
Българските управляващи също имат голяма вина за големите емиграционни потоци. Всячески те се опитват да демонстрират раболепието си към своите господари от „цивилизованите“ страни като им предоставят както материалните блага и средствата за производство, така и човешкия потенциал на България. Законодателството е така уредено, че максимално улеснява емиграцията и обучението в чужбина.
Като за капак из университета крачат разни фирми от рода на „Уърк енд Травел“. Това ни подсеща и за вината на ръководствата на ВУЗ-овете с допускането на подобни структури на територията на висшите училища. Необезпокоявани от никой те активно агитират младите хора да емигрират с лозунги като „Учи в Италия“ или „Правил ли си го в USA?“. Те подмамват студентите, освен с лъскави листовки, понякога и с цели пликове с храна. За тези агитации са хвърлени огромни ресурси, което показва огромното значение на тези дейности.
Всички тези фактори съдействат за постигане на тези огромни нива на емиграция, каквито имаме днес. От гореспоменатото можем да съдим, че изборът дали да се отиде в чужбина доста често не е резултат на „свободен избор“, а на дългогодишна обработка чрез активна пропаганда. Трябва да се води най-широка борба срещу неприкрите агенти на чужди държави, които се опитват да изсмучат и последното най-ценно на нашата страна – хората.